Красив Ум

Випасана е трактовка на еволюцията- в началото стоиш и броиш мухи, в средата си повелителят на мухите, а в края въобще няма значение има ли слон под мухата.

випасана

Вертиго

Да спазвам обет за мълчание съм си представяла само в любовното присъствие на къдрокос мистик. Като тантрично пробуждане. Не и в провинциалната обикновеност на немско село през зимата. За десет дни, оставена на произвола на мислите. Това е суровата Випасана медитативна практика- без телефон, интернет, право да пишеш, четеш, да поглеждаш в очите или говориш. Древното будистко учение използва дъха като център на практиката, тренирайки разумно присъствие и спокойствие. Випасана- “да виждаш нещата такива, каквито са”, ми се стори най-добрия лек от последното любовно фиаско. Имах проблем- романтизирах всяка нова връзка, която неминуемо завършваше с огромен провал. Омръзна ми да гоня вятърни мелници и осъзнах, че е време да реша ребуса в моделите на поведението си. Не е дигитален детокс, а път към щастието в контрола над ума и волята. 

Започвам с небрежната уговорка, че пишейки този текст, браузърът се е разчленил на пет, слушам музика, оглеждам се през прозореца, суайп-вам небрежно Инстаграм и си напомням да не забравя кекса във фурната. Разбирайте: дори след титанични десет дни спаринг с непокорния ум, все още съм в плен на мултитаскинга. И все пак, да укротиш съзнанието, е може би най-силната кауза, която си струва да (не) изгубиш. 

Началото

випасана

Първите три дни са въвеждащи – пускат те в дълбокото и не разбираш, че е само до колене. Будят те в четири, лягаш си в осем. Получаваш инструкции да се фокусираш върху дъха, да се връщаш към него всеки път, в който съзнанието отлети. Въвеждат ни в медитативната практика, но си свободен да се движиш, да се върнеш в стаята, да се разходиш. След вечеря се прожектират лекции на учителя, популяризирал практиката. Съзнанието все още скача от мисъл на мисъл и единственото, което се иска от теб е да го връщаш обратно към дъха. Графикът и дисциплината са безпощадни и най-често мисля как да нарушавам правилата. Представям си Инстаграм сторита, “неволно” засичам чужди погледи, за малко дори тайничко изтананикам ”Shallow”. Съвсем неуместно.  Удоволствието е почти мазохистично. Мозъкът е като маймунка, която се опитва да те провали. Два пъти на ден се събираме в обща зала- мъжете и жените са отделени.  Нямам право да разглеждам лицата на останалите, да проявявам интерес към каквото и когото и да е. Виждам страданието и фокуса на над тридесет практикуващи. Понякога се чуват стонове, плач и хлипане, дори и кикотене, но инструкциите са ясни- не реагирай.

Гонга на финала носи облекчение, но за малко. Чувството на самотно страдание в група на други търсещи като теб хора е сюрреално. Признавам: единствените моменти на щастие ми носят малките порции невероятно свежа веган храна. Разглеждам текстурата, хващам се как броя отделните зрънца дал. Може би за да “убия времето”, но ми се иска да вярвам, че тренирам мускула на осъзнатост. Изпитвам неописуемо желание за дълга и разтягаща йога практика. Не може. Усещам как се ядосвам на правилата. Пуф-паф, емоциите се сменят бързо като формите на парата от стар локомотив. Нямам право на нищо друго, освен да следя дъха си. Уморително е.

Адитана

На третия ден осъзнавам, че това, което съм мислила за дълбоката вода е гьол в сравнение с предстоящата практика. Наричат я часът на великото посвещение “Адитана”. Организмът тъкмо свиква с липсата на сън и храна, но тези битки са пехотински сръчквания в сравнение с предстоящия спартански режим. “Адитана” е едночасова задължителна групова медитация два пъти на ден, в която обаче нямаш право да се помръднеш или дори да се почешеш.Някога да ви е сърбял носа до степен на полудяване? А чували ли сте как крещи тялото? Вероятно опитът ви е докарвал и нетипични усещания в седалищните части- по една или друга причина. Вие си знаете. Умножете ги по безброй. Спомнете си момент, в който сте се сгушили в прегръдките на ново гадже, чувате сърцето му, попивате миризмата му и по дяволите, усещате ужасен дискомфорт в ръката. Мравчици започват да пълзят нагоре, но как да нарушиш идиличната прегръдка. Само още мъничко. Сега си представете, че това трае цял час. И го няма любовникът. 

Оцеляване

Маркирам всеки ден с резки на стената до леглото, за да се уверя, че не са ме отвлекли извънземни. “Така ли се е чувствал Граф Монте Кристо? Или Том Ханкс? Дали има паяци? А те мислят ли си за мен? Шшшт, тихо. Проваляш ме…” Опитвам да спра мислите. Нали затова съм тук. Да се потопя в блажението на красивия ум, спокойствието на самоконтрола. Настроенията се менят с всеки дъх. Най-силният ми спомен? Представям си как по средата на “Адитана” ставам, крещейки с всичка сила в акомпанимент от среднопръстови жестикулации. Крещя на себе си и на цялата тази абсурдност. Влудяващо е, особено първите дни на посвещение. Прибавете към това и ранното ставане, липсата на кафе и почти религиозното усещане в залата. Непрекъснато си напомням причината да съм тук- контрол над ума. Да владея ситуацията и след най-кофти приземяванията. Да не идеализирам новите връзки. Да живея в настоящето. И най-вече да спра да пращам смс-и на бившите си в състояние на алкохолен делириум. Практиката ми действа фрустриращо и едно гласче непрекъснато ми повтаря как няма смисъл. На четвъртия ден се срещам за личен диалог с фасилитаторите.  По правилата е: само тогава можеш да нарушиш мълчанието. Изслушва ме и с мек спокоен глас ме моли да остана още един ден. Предлага едно от L-образните устройства, за да не ме боли гърбът. Решавам да опитам, да остана поне до ден пет. Повтарям си, че това Е моята воля. 

На седмата чертичка сякаш съм в последните дни на MBA за емоционален контрол. Физиологично всичко се случва по-лесно. Тялото не пищи или по-скоро знаеш как да го заглушиш. “И това ще мине” е мантрата-ключ за успех. Изключвам усещанията, започва финалната права и най-хлъзгавата част. Отдавна забравени и никога непомнени сцени се прожектират бясно. На пет години съм и Даниела ми съобщава, че вече е най-добра приятелка на Силвана. Тръгва си. Оставам като попарена. Съзнанието си прави дисекция и вади спомени, плуващи в буркани от формалин. Също като мозъкът в природонаучния музей- хем четвъртокласника в теб е погнусено възхитен, хем се чудиш на кого му е притрябвал мозък в буркан. Представете си колко такива прашни съдове събираме, неосъзнати и непроверени, докато етажерките ни притиснат до неузнаваемост. Не съм сигурна защо нелоялната Даниела се появи в този момент, но вероятно има общо със затруднението ми да се доверявам. 

Последните няколко дни са като ролъркоустър- от една емоция и спомен- на друга. Без почивка. Вече е късно и да извикаш. Хваща те за гърлото. Ревеш, крещиш, разкъсваш се. Но без да издадеш звук. 

 

Випасана не е ваканция от реалността. Усещам я като време за дълбоко изцеление. Разграничавам мислите, които водят до емоции, които водят до страдание. Хващайки тотема на подсъзнанието, плувам в мана от ситуации и хора, лекувам емоционалното тяло, осъзнавам колко много от нанесените рани са собствената ми проекция. Не е Ню Ейдж преструвка- дилдо от розов кварц или вино с йога. Випасана е като да копаеш с мотика в засъхналата пръст на привидния си комфорт. Ето ме- йога учител, самостоятелна, свободна, смела, готова на житейски пируети. След десет дни насаме със себе си разбирам, че имам ужасно много работа за вършене. Мислено се примирих с Даниела. Спомних си последния път, в който видях майка си, преди да изчезне за почти десетилетие от живота ми. Випасана ми помогна да разбера, че сме отделни личности и страданието е неоснователно. Простих й. 

випасана

На девети ден се чувствам като Wonder Woman на стероиди. Светът ми се струва изключителен и лек, аха да запея и аз “Aquarius”. Сетивата се обострят значително. Мога да разгранича колко птички пеят в този момент и на какви подправки мирише храната. 

 

Последният ден се прекъсва обетът на мълчание, но физическият контакт е забранен. Срещам Мате, който ми се усмихва съзаклятнически и сяда до мен. Пoтръпвам от близкия контакт на аполоновото му тяло и арийски черти. След няколко минутно мълчание тишината е нарушена. “Истината или се осмеляваш?“ 

 “Истината”.

“Кое ще е първото, което ще направиш, когато се върнеш обратно?”… 

Усещам спокойствието, излъчващо се от всяка пора в тялото. Примирена съм със цялото си същество- липсата на романтична любов, трудността да се справям все сама, няколкото сантиметра в повече около ханша, изгубеното детство. Тези десет дни се научих да не реагирам, но все пак, ужасно ми се иска да се поздравя за добрата работа.

“Мммм. Ще си отворя бутилка хубаво червено вино.”

signature