Photographed by Mariusz Becker
Written by Елена Сергова

Когато премахват думата “негър” от детската класика “Том Сойер”, за да се реабилитира пред училищната институция, мненията са поляризирани. Целта любимите романи за приключенията на Том и Хък да влязат в задължителната литература на Щатите, бихме предположили, че ще оправдае средствата. Службата по интелектуална свобода в САЩ обаче, има друго становище: “Всяко изчистване на думи е цензура и е мечешка услуга за свободата на четенето.” Според тях Марк Твен умишлено е използвал “негър”, защото мрази расизма и робството. Отнемайки “н-думата” цензурата взима възможността да я прочетат цялостно и с насочена мисъл, а после децата да зададат въпроса защо е използвана тази дума, за да им отговорят техните учители, родители и библиотекари. 

2021, последните избори за съставянето на български парламент изненадаха всички – не толкова, че най-накрая имаме адекватно изглеждащ и говорещ министър, а с това, че крайно дясната партия  “Възраждане” влезе в парламента. Когато социалните медии отприщиха коментари колко неадекватни са тези няколко процента, избрали “Възраждане” на бюлетината и то само след като същите тези коментиращи насърчаваха последователите си да гласуват, прозрях отвратителен двоен стандарт. Прецених го като леко притеснително, включително когато усетих в себе си негодуванието към партньора ми, разбирайки, че е подръжник на Тръмп. Демагогията на 45-ия президент може и да изглежда абсурдна, но не е ли също толкова неправилна цензурата на политкоректността? Откъде се взе този термин и защо надделява над публичната реторика и още по зле – определя отношението на приятелите ми към мен. Когато политкоректността не се изчерпва само със цензура на класиките и е част от заобикалящата ни среда, е време да хванем лупата и да дисектираме темата. 

Историята на термина политкоректност напомня афоризма, че иронията е истината с “набичен” звук. През 70-те и 80-те, ранното използване на термина е всъщност самокритична сатира на лявото крило – вътрешнопартийна шега, осмиваща тези, които са закостенели в придържането си към политическата ортодоксия. Как за по-малко от 30 години “политкоректност” излиза от самоиронията на либералите, за да се превърне в термин, сигнализиращ морално превъзходство от самите тях? Дали със целта си да бъдем по-инклузивни, по-либерални, допускащи плурализъм, не се превърнахме в “мисловни ченгета”, готови да размахат палката веднага, щом някой и дори близките ни изкажат “некоректна” позиция. Може би повечето от нас ще се припознаят, но замисляли ли сте се как този термин всъщност излиза от самоиронията на лявото крило, за да се превърне в оръжие на дясното?

Началото на 90-те, няколко маркетолози-гении, тип Дон Дрейпър от “Mad Men”, решили да помислят как да прецакат левите със собствената им идеология. Някъде по това време големите петролни компании тикнали идеята за рециклиране към отделния потребител, за да ни замажат очите и да ни успокоят, че пластмасата е рециклируема и всичко е в нашите ръце. Но за това – друг път. Та, представете си как Дон Дрейпърите ребрандират термина “политкоректност”, обръщайки значението му отвътре-навън. PC (political correctness) според тях се превръща в лява политическа програма, която завзема контрола над американските университети и културни институции. Тази реторика от своя страна проправя път на политическата кариера на Тръмп, чиято кампания беше кръстоносен поход срещу политкоректността. Така мексиканците се превърнаха в изнасилвачи, а жените – в мръвки. Доналд Тръмп беше първият неполиткоректен президент и масите го заобичаха именно заради това. Представете си иронията- най-силното оръжие на Тръмп произлиза от сатирата на неговите политически опоненти, насочена към самите тях 30 години по-рано. Някъде по трасето нещата са отишли към неспасяемо противоречие, за което дори Буш (Буш, бе хора!) предупреждава в речта си през `91-ва пред завършващия випуск на Мичиганския университет: “Идеята за политическа коректност разпали противоречия в цялата страна. И въпреки че движението произтича от похвалното желание да измие отломките на расизма, сексизма и омразата, то заменя старите предразсъдъци с нови. То обявява определени теми за забранени, определени изрази са забранени, дори определени жестове са забранени.”

С каква представа за понятието “политкоректност” ще подходим, вече ми изглежда като синтеза на Ричард Бах , който казва, че “единствено съвестта е мерило за това колко далеч ще стигнем в егоизма си”. Съвестта ни се оказва единствено мерило за много неща и правилното дижестиране на информацията е калибриращият фактор на везната. Докато изборът за нашите думи се сведе не до това политкоректни ли сме или не, а до това колко добре калибриран е моралният ни компас, за да посочи Севера на Истината.

Тогава ще започнем да изпитваме онова неудобство от собствените си реакции към чуждото мнение, което да ни запита колко добре познаваме фактите. Тогава ще имаме силата както да включим “Том Сойер” в задължителната литература без цензура, така и да отговорим на въпроса защо думата “негър” я има вътре. 

 

Битката е оспорвано жестока, свободата както (не) разбираме все по-добре  – също.

signature

Като списание, но бюлетин - всяка събота в мейлбокса.

Babe, just hit the subscribe button!