Срещам се с Джени Иванова малко след закриването на последната ѝ изложба “Персона” в бижутерното ателие Velmar. Когато Джени придружава приятелката си и куратор на бъдещата “Персона” в ателието, за да поправят бижу, художничката се влюбва в усещането за Париж, което пространството носи. Рисува 15 платна за четири месеца, представяйки си жената, която би обитавала ателието с високи тавани и би носила ювелирното изкуство, изложено из стаите. “Нямах убеждението, че “Персона” ще бъде успешна – много съм самокритична. Усещах обаче голямо вдъхновение, защото стъпвайки на това мято, се изпълних с желание да рисувам картини точно за него. Правех всяка една от тях с голямо желание. Рисувайки си представях къде ще я позиционирам в пространството и нямах търпение да я завърша и занеса, за да я видя окачена.”
Джени се влюбва в Париж след пребиваване-резиденция, което печели с дипломната си работа. “Имах възможност да живея два месеца там – това беше най-хубавото време в живота ми”, разказва тя като е убедена, че един ден ще се върне отново и за по-дълго. Още щом виждам “Персона” си мисля, че Джени носи онова “je ne sais quoi” характерно усещане, което една по-фина, деликатна и френска по душа категория хора притежават.
Статистиката обаче показва, че тя е едно от изключенията у нас млади художници, успяващи да се издържат изцяло с рисуване на платна. Завършва “Иконопис” в Сливенската школа, а после учи и в Академията, но едва няколко от съкурсистите ѝ продължават да се издържат с изкуство.
Упорството, постоянството, лекотата и категоричността, с които избира красивото в живота, са основните фактори, които движат художничката напреди след успеха на “Персона” и Джени вече подготвя платната за следващата си изложба в Галерия Нюанс. На въпроса дали подхожда към проектите си с очите на арт дилър, тя отговаря: “Започнах да мисля за монетизирането чак последните шест месеца. Най-важното е да ми харесва това, което рисувам, тъй като прекарвам много часове наред с четките. Сигурна съм, че ако не ми харесва, ще изгубя усещането за смисъл и бързо ще се изчерпя. След това ми е важно да се харесва от другите и третото, да е нещо автентично. Иска ми се да има почерк – като го видят, да го разпознаят.” Всъщност, мисля си, почеркът на Джени определено е разпознаваем, сещайки се как преди няколко седмици в лобито на хотел Relax Sozopol видях нейно платно и бях убедена, че това е тя. Със следващия цикъл на “Персона” в “Нюанс” съм убедена, че категоричното усещане за непреходната сила на жената, която знае цената си, ще остане да нашепва от платната. И докато Джени Иванова си представя Амели Пулен или Марийон Котияр, рисувайки жените от цикъла платна, то със сигурност да имате нейна картина в дома си ще е като да притежавате ключ към мекото и много ин усещане за жена.
Научено от Деня
Денят ми започва с разходка на кучето. След това често сядам да почета пред Народен театър, после разглеждам 2-3 изложби, които съм си набелязала и обядвам. После съм готова да се посветя на платната – тогава, когато съм се погрижила за себе си и съм “населила” всяка частица от присъствието си.
Ценя всеки ден и правя неща, които ми доставят удоволствие. Рисуването е едно от тях, даже най-голямото.
Не чакам вдъхновението, защото може и да не дойде.По-скоро започвам да работя и като дойде, това са най-хубавите часове. То рано или късно идва, просто трябва да започнеш процеса.
Да живееш като да правиш изкуство, както казват французите.
Имам носталгия към Париж, която с времето се разсейва. Бях си обещала като бях там, че ще се завърна.
Французите обичат да танцуват, правят го и на улицата, въобще много прекрасни хора са. Имаше на Сена всяка вечер групи, които се събираха да танцуват край реката – танго, салса, африкански танци. Хората там живеят дръзко и въобще не се притесняват да те поканят на танц. Като се прибрах веднага се записах на танци. Вече мога да танцувам салса и се чувствам толкова подготвена за завръщане в Париж!
