Когато хореографът Коста Каракашян ме покани на репетицията на новия си имърсив спектакъл, знаех, че мога да очаквам всичко. Визията му за съвременен танц неведнъж е излизала от рамките на театралната сцена, минавайки през кулинарна академия, а сега и до депото за неопасни отпадъци в Габрово. За да поставят въпроса за един от големите екологочни проблеми у нас – мръсният въздух, в рамките на Габровското биенале, Studio Karakashyan в колаборация с “Грийнпийс” България и Гьоте-институт подготвят танцовия спектакъл “Последният залез”.
“Представлението e за зрители, които харесват изкуство, готови са да видят нещо нестандартно и не са се замисляли за това как всички сме част от тази екосистема и с нашите действия или пасивност подпомагаме процеси, които хора с много интереси и ресурси се стараят да запазят”, разказва Коста за причината да се намираме на бунището.
Освен едно от най-софистицираните депа за боклук в България, габровското посреща и с красива гледка – Балкана като на длан, бели върхове и склонове с ясен хоризонт, в далеч не толкова идилична постановка от машини за рециклиране, купчини пластмаса, гуми, желязо и пр.
Първо влизаме в залата за преработване на мебели, която ще се превърне в последния оазис на Земята, управляван от “Корпорацията”. “Get in character” чувам ко-хореографът от немска страна Carlos Aller да нарежда на танцовата трупа и без да ме въвеждат твърде много в сюжета, вече мога да разбера, че съм попаднала в света на властта. На крачки от мен един от танцьорите демонстрира сила с атлетични салта, докато малка част от групата е решена като “Съпротивата” – телата им се движат с буйни експлозивни движения.
Без да ми е разказан сюжетът, постановката на танцьорите разказва достатъчно – представих си го като обединения хаос, искащ оставка и правосъдие срещу големия паяк, опънал мрежите си по всички етажи на гниеща отвътре държавност.
Темата на спектакъла обаче не е политическа – всъщност основният фокус на проекта са замърсяването и промените в климата, причинени от изгарянето на изкопаеми горива като въглищата., Едно от вдъхновенията за спектакъла е гр. Гълъбово – там се намира ТЕЦ „Брикел“, който редовно замърсява околните населени места с черна пепел. “Хората, които работят там усещат, че икономически не могат да се опълчат, защото им отива целият живот, но огромна част от населението страда от някаква форма на тежка белодробна болест”, разказва ми Коста Каракашян за първата част на спектакъла – танцов филм-трейлър. Темата за отрицателното влияние на изкопаемите горива и експлоатацията им е представена чрез дистопичен портрет на бъдеще без устойчива енергия и всичките негативни ефекти върху въздуха, водата и човешкото здраве, които вече са реалност в България.
От малкия остров на “Корпорацията”, сринала 99% от света, вървим през купищата разделно организиран отпадък – около нас има няколко танцьори с кодово име “Изгубените”. Те са като всички нас, които още не могат да вземат категорично решение на коя страна да застант. Движенията им са флегматични и безжизнени, нещо като глухо ехо от минал живот. Наблюдавам репетицията и огромния й мащаб, минаваме и през зала, в която няколко работника на депото разфасоват мебели, за да отиде всяка част на правилното място. Мисля си с известна ирония за онези хора, които не рециклират с оправданието, че така или иначе всичко се събира наедно.
“Използвайки танц и движение показваме едни по-абстрактни процеси – често информацията като изследвания и проучвания не достига до хората. Тоест, те не са готови да осъзнаят числата – освен това винаги съществува по-належащ проблем от грижата за природата. Драматургичният подход на Антония Георгиева използва бъдещата дистопия, за да погледнем назад и да кажем, че през 2022г. светът беше такъв и все още можехме да направим този избор, обаче отидохме в еди-коя си посока. По този начин ретроспективно ще покажем данните, така, че публиката да ги осъзнае. Използваме информацията с конкретните статистики в слушалките, докато аудиторията ни следва през депото”.
Коста обяснява една от главните цели на проекта и осъзнавам, че докато съвременният танц и изкуството стигат до депото за отпадъци, за да ни накарат да се замислим върху фактите, някъде някой обяснява как глобалното затопляне е естествен природен цикъл. Шегуваме се, че точно този тип хора са желаната публика за представлението.
“Изключително въздействащ е терминът екологична скръб, който чух за първи път покрай колаборацията с “Грийпийс”. Това е тъгата, че не можеш да отгледаш живот, че градината е в пепел и серен диоксид. И дори да имаш слънце и земя, всъщност цялата система е отровена. Това е скръб по смъртта на природата, което е абстрактно чувство. Рядко се замисляме, че можем да тъгуваме и по природата”, разказва хореографът за едно от най-тежките за преглъщане прозрения покрай проекта.
Твърде късно ли е обаче, е резонният въпрос, който тайно си задаваме и въпреки че танцовият пърформънс не би могъл да даде всички отговори, това, че ни кара да се запитаме, е достатъчно.
Защото всички обичаме залезите и един ден не бихме си простили, ако сме могли да предотвратим последния.
* Гледайте “Последният залез” на 18ти, 19ти и 21ви май, Депо за неопасни отпадъци, Габрово. Вход свободен.
За да посетите спектакъла е необходимо да запазите безплатно своето място тук: https://plentix.co/events/performances/posledniqt-zalez-the-last-sunset/910/.
А за да подкрепите усилията на „Грийнпийс“ – България, можете да подпишете петицията за спиране на рекламите на изкопаемите горива: https://act.gp/ban-fossil-fuel-ads-dance.
