Подритвайки стъкла от счупени бутилки по заспалите улици на източен Берлин, в мислите ми се прожектират спомени от предишната вечер. Сингъл, хетеро и в сатурнова дупка. Лесна жертва на синдромът на моето поколение- FoMO (Fear of Missing Out). Това е причината берлинският генофонд да е като лотария, където всички печелят. После подозрително бързо се чувстват ощетени, защото някъде ги чака още по-неустоима награда. Как да направиш правилния избор, без да се почувстваш прецакан. Опитвам се да остана безпристрастна към ентусиазираните коментари за това колко “хот” е било последното парти, което съм пропуснала. Като вечерта, в която гръмотевица спира електричеството в Бергхайн за час и било епично. Влудяващо е, особено когато си погледнеш телефона в понеделник сутринта. Всички са се забавлявали зверски, докато ти си превъртал facebook и си допивал остатъци от леко вкисващо се вино. Динамиката на този град е безпощадна- или си “all in”, или пълен аут. Няма кой да ти повярва, че някога си бил “ in”, ако не добавиш поне една пикантна история от Бергхайн и “GEGEN” партитата в KitKat club. Веднъж на всеки два месеца “GEGEN” превзема хедонистичните върхове на сексуалната разкрепостеност. После лъстително запраща мисионерки на приличието като мен да си ходят вкъщи по долни гащи. Забравих да спомена, че е събота на обяд и всичко щеше да е почти порядъчно, ако не се прибирах по бельо. Добре че ризата ми е оувърсайз и ме издават само жартиерите, които единствено удържаха фронта. Няколко копчета липсват, няколко спомена- също. Но няма да забравя ентусизмът, с който една стройна транссексуална жрица ме сграбчи за реверите и ме освободи от последната резерва свян. Също така, прати Сатурн по Дяволите.
“We are not politically correct here”
Полемиката на вечерта започва още на входа. “Знаеш ли какво е това парти и била ли си в KitKat”, пита ме с вдигнати вежди фейсконтролът. Научила съм си урока никога да не лъжа- надушват страха като ловни кучета. Придърпвам ризата, за да се видят жартиерите. Достатъчно е да покажеш фетиш, за да минеш. За разлика от Бергхайн, където ако не те пуснат, се прибираш вкъщи, преобличаш се, пиеш една студена вода и отиваш отново на едночасова опашка. Неписано правило е да не говориш, да не си гледаш в телефона, да не привличаш внимание. Стигаш до баунсъра и го поглежаш в очите. Не се усмихваш, за да не заприличаш на идиот! Клубният живот тук иска отдаденост. С лице на Сфинкс и маниери на Минотавър, баунсърът ме пуска в митологичния свят на Кити. “Плащате вдясно, входът е вляво”, чувам инструкциите зад гърба си и свивам вдясно, където припряно ме приканват да си платя входа вляво. Стигам до касата, а брюнетка с меки черти и без горнище ми се усмихва и добавя намигайки: “We are not politically correct here”. Настръхналите й зърна ми кимат убедително. Получавам заветния печат и поемайки си дълбоко въздух, влизам в клуба. Втора фазагардеробът. Температурата е като в добре поддържана сауна на семеен хотел в Пампорово. Целта на организаторите е прозрачна- “Undress to success”.
Когато клубът отваря врати, мотото на порно режисьора, създал институцията е : “Правете каквото си искате… но все пак, бъдете комуникативни”. Немска формулировка на уважителното подканване с каквото и да е заета устата ви в даден момент, да се съобразявате с околните. Легендата разказва, че Кирстен Крюгер- жената на режисьора, лично наблюдавала селекцията на вратата и раздавала камшици на всеки, вмъкнал се без фетишистки аутфит. Буквално или не. Синдромът FoMO ни кара да зарежем комфортната зона и да оправдаем всяко житейско фиаско. Така за две години разбрах, че отворените връзки и BDSM сексът не са ми по вкуса. Опитах да скоча лъвски във всеки нов пирует на социални връзки. Оказа се обаче, че съм получила ролята на едно обикновено хетеросексуално момиче във вариетета на Живота. “Важно е самото участие”, не спирам да си повтарям. Около мен вече свободно се разхождат модели на Тициан в латексови униформи и много много пениси. Може би, сега е редно да спомена, че “GEGEN” всъщност е гей парти. Окей, нека перифразирамполитически некоректно гей парти…
Пяната на дните
Лабиринтът на Кит-Кат започва с неутралната зона на затворения басейн. Сцената напомня на неразказана приказка от Шехерезада. Светлината е приглушена, удобни възглавници и фин балдахин приканват новодошлите да се отпуснат, преди да са прекрачили границите. “Baden verboten”- къпането забранено, прочитам на стената, докато хладни капки вода намокрят гърба ми. Няма полунощ, а вече дузина голи тела са наскачали в забранените води. Усещам как някой прикрива очите ми и тихо прошепва “Guess who”. Женски глас. Нежните малки длани се вдигат и ето ти изненада. Таняперфектно миньонче, руското съкровище, което “намерих” на йога и healing фестивал това лято, сега ми се усмихва съзаклятнически. “I didn’t know about your alter ego”… И аз не знаех, Таня, но ето, че любопитството ме пренесе от другата страна на Луната. Последният път, в който видях Таня, беше на какао церемония при пълнолуние, почитаща Богинята Майка. Сега тя приличаше на руска Стар Трек проститутка- с футуристичен син неонов грим, комбо от латексов минижуп и скъсен топ, пикси прическа и секси извити устни.“Бейби, тук може да си всеки и всичко, стига да те влече”, измяуква Таня и изчезва също толкова внезапно както се появява.


Дори не става въпрос за секс, а за освобождаващото усещане да вършиш пакости",
“Дори не става въпрос за секс, а за освобождаващото усещане да вършиш пакости”, припомням си главния мотив за любовната афера на приятелка, продължила повече от година. И в Кит-Кат е така- размяната на флуиди не е основната мотивация. Важно е усещането да си жив, воайор и пърформър едновременно, тук и сега, по-реално от всякога. Социалните мрежи губят смисъла си пред добре смесените социални кръгове. Танцуваме, флиртуваме, правим пируети и пакости, падаме и продължаваме- докато въздухът не стане на пяна.
“Движа ли се, няма опасност да падна”
Потапям се в морето от полу-голи и голи тела. Първата зала от лабиринта на КитКат е като колаж от всички филмови клишета на берлинските секс клубове. Суров цимент в прегръдката на железни конструкции, неонови картини с развратни сюжети, техно и много дим. Качвам се на един от подиумите, за да надзърна и усещам неприлично висока фигура до себе си. Запознавам се с Ян- двуметрова клечка, крепяща се на 18-см токчета. “Това е единственият начин да съм на нивото на другите и да не ги карам да се чувстват неудобно. Трябва обаче да прекарам вечерта до подиума или около щъркелите на бара”. Обувките не бяха проблем. “Имам и по-високи, носих ги на последното фирмено парти”, споделя Ян. В Берлин това не би учудило никого. “GM-ът на фирмата ми е страшен фен и да бъдем честни, на тези крака и Кристи Търлингтън би завидяла”, намига ми Ян и се отправя към бара. “GEGEN” е и училище за търпимост. Луди гей танци, брокат и красиви тела. Ако политическите лидери имаха възможност анонимно да прекарат поне една вечер тук, светът нямаше да е на ръба на ядрена война. Представям си как червенокоската до мен с щръкнала адамова ябълка черпи Тръмп, Ким и Путин с шотове на бара и дружно пеем “Aquarius”. Всеки би заровил томахавката при усещането за фриволност, където утре сякаш не съществува. И точно в този момент се оказвам по риза и бельо- Ян се е върнал, за да скъса с рязък жест копчетата на минижупа ми докато палаво намига. Какво пък- в Рим като римляните, окопитвам се бързо и се отправям към скритите зали на клуба.
“We found love in a hopeless place”
Дарк техното е заменено с по-лесно смилаемо диско и атмосферата е “happy гей”. Зад пулта се развихря транссексуална кралица с перфектно оформени орлови нокти, червена рокля от пайети, разкриваща супер “skinny bitch” силует и осемдесеттарска прическа, на която дори Prince би завидял. До мен кокетно танцува невероятно релефно мъжко тялобез горнище и в тесен ярко червен клин, сякаш Супермен е излязъл от банята и се е присъединил към партито. Супергероят се оказва Алесандро- психолог и бивш танцьор на пилон от Рим. Докато надвикваме експлозията от италодиско, две ръце го сграбчват за задника и притежателят им ми се усмихва широко. Лоренцо е партньорът, oпитваме small talk и на развален англисйки ми разказва, че с Алесандро се запонзават на “GEGEN”- “We found love in a hopeless place”. “Първият път, когато дойдох тук се почувствах като в цирк, пресъздаден от Дейвид Линч”, почти не разбирам какво ми казва Алесандро , защото ръцете му вече ме държат за кръста и с лекота са ме повдигнали над всички. Моля, хетеросексуалните мъже да пропуснат следващия ред: най-добре умеят да се забавляват гейовете! Вижте ме- по риза и жартиери, обсипана с брокат, това вече беше крачка пред моите пърформънс умения. В този момент почти на забавен каданс виждам как някой дърпа шнурчето на спасителната жилетка, облечена от едно страхотно лъвче. Къдриците му се развяват от сигналния фойерверк, а очите се облещват неразбиращо. Приятелите му се хилят неудържимо и от коментарите разбирам, че Едуард е откраднал жилетката от самолета, с който всички са се приземили в Туин Пийкс на младостта и хедонизма. Оглеждам се и разбирам каква е разликата между “GEGEN” и други партита- тук никой не си гледа телефона и не поства статуси. Няма какво да изпуснеш, ако си на върха на пирамидата, нали?

On-Off
Нека сме честни: нито е здравословно, нито необходимо да се поддържа парти темпото на макс. Пренасищането е другата страна на монетата- все по-трудно оставаш развълнуван и изненадан. Така основната аксиома за добрия живо помага и в справянето с FoMO- важно е качеството, а не количеството. Да си в момента, когато се случва, да не блуждаеш, да забравиш телефона си вкъщи и да вземеш толкова, колкото можеш да носиш, да гориш, гориш, гориш. После внимателно прибираш спомените в албума от изживявания, които те карат да се усмихваш в средата на работния ден. Идва петък вечер и отново изключваш телефона. Този път, заради новите епизоди от Линч.
И това е ОК.