За срещата с NEGATIVUT съм избрала най-вътрешния ъгъл на кафенето, там, където светлината е по-тиха и глъчката на топлия декемврийски ден няма да ни достигне. Вдигам глава и се усмихвам на случайността – през прозореца над мен се извисява графитът на Насимо “Прегръдка”. На фона на едно от най-емблематичните стрийт арт изображения на тема любов и приемане, ще си говорим за болката от изгубената любов, предателството и една откровена мъжка поезия, родена от усещането за обреченост.
Облечен в черно поло и тъмен вълнен балтон, със замислен вид и премерени жестове, той ми напомня на някой от персонажите в “Dead poets society”, но след като животът е изличил с шамарите си привичния за младостта оптимизъм. NEGATIVUT започва преди четири години като опит за пренареждане на живота. Георги Господинов (съвпадението на имената е напълно случайно) осъзнава необходимостта от радикална промяна – решава да бутне всички устои и да се изгради наново.
“Преди 4 години бях съвсем различен и притежавах всичко, което прави живота смислен: семейство, дом, бизнес, музикални и хоби проекти. След като с човека, с който смятах, че ще сме заедно и завинаги спря да гледа в същата посока, реших да съборя всичките си основи. Престанах да вдигам телефона на клиенти, взех една раница с багаж и се преместих в София.”
Да те напусне любим човек не е напълно необичайно – случвало се е почти на всеки, осмелил се да обича. Но да разрушиш целия си живот и стабилност, на която можеш да се опреш в турболентно за сърцето време, е необясним деструктивен порив, който Георги успява да канализира с раждането на алтер егото му. “Винаги съм казвал, че NEGATIVUT не съм аз – то е състояние, в което влизаш и в което искаш всичко да приключи сега и на момента, но не си достатъчно смел да знаеш какъв е изходът от това.”
Изглежда точно това състояние е причината Георги да се унищожи, приключвайки веднъж завинаги с концепцията на непоправимия романтик – “Винаги съм вярвал, че любовта е безусловна като по романтичните книги, в които се случват лошите неща, но накрая всичко е хепи енд.” Когато осъзнава, че хепи енд няма да има, NEGATIVUT решава да изкара едно лято на възможно най-шумното и разсейващо място – Слънчев бряг.
“Осъзнах, че с колкото и работа да се захвана, където и да се намирам, нищо няма да се промени, докато не променя себе си. Няма как да се опитваш да поправяш живота си, докато настъпваш неизчистени и набързо сметени парченца от предишното си съществуване.” Малко преди този епизод той среща за първи път и баща си и малката си сестра както и брат си. Георги цял живот си е представял как запознавайки се с баща си за първи път, ще излее цялата горчивина, натрупала се през годините от усещането за изоставеност. Но когато сестра му го нарична “Бате” и хваща ръката му, той осъзнава, че често животът намира начини да ни хване неподготвени, и да обърне представите ни за това, в което сме се зарекли, с хастара навън. “Не знаех как да реагирам в тази ситуация, защото не съм предполагал, че е възможно така да ме срещне животът със сестра ми. Омекнах веднага щом я видях и срещата определено ме промени. Изградих и връзка с брат си, който до тогава също не познавах. Всяко едно от действията ми обаче, ставаше все по-нелогично в последствие. Дойдох в София с идеята да работя като татуист, но раздялата и събитията толкова ме бяха белязали, че нямаше как да работя адекватно каквото и да е. “
Празният лист и записките в телефона се оказват спасителната жилетка, с която Жо, както го наричат най-близките му, успява да преплува през дълбините на емоционалната си дупка. Пише с усещане за необходимост, а публикуването на фрагментите поезия в Instagram малко по малко изгражда общност, която се обръща към него за съвет. Иронията е, че много от последователите му не подозират на колко парчета е счупен мъжът зад псевдонима NEGATIVUT, опитвайки се да съберат самите себе си през поезията му. “Случва се да ме контактват хора, които ми разказват историите си – искат ми съвет, дискутираме в детайли и с много от тях водя изключително дълга комуникация. Общуваме с продължение на седмици, с някои съм се срещал наживо и сме говорили – наистина не съм очаквал от хората да ме възприемат по този начин. Това, което ме прави щастлив обаче е да видя някой, който дълго време ме е следвал и в един момент е спрял – това означава, че е преминал през своята си дупка и написаното вероятно му е помогнало.“
Такава е поезията му – хваща те за гърлото, понякога те зашлевява, но рядко те приютява.
Също като стържещите тонове в гласа му, думите на Жо се усещат неудобни и бодящи. Последната му самоиздадена стихосбирка “Дневник на бялата стая” е манифесто на болката от едно предателство. Написана за два дни като опит да преработи изневярвата, на третия ден Георги се среща с момичето, за да ѝ я покаже. “По начина, по който е написана книгата определено не съм запазил интегритета на човека, за когото е. Ако бях на нейно място, щях да се чувствам изключително нежелана част от този свят. Но това си беше мое право да трансформирам болката.”
Това, че Георги намира как да канализира разочарованията и предателствата обаче, не означава, че понякога не се лута като всички нас, които си мислим, че един нов обект на трепет и обожание ще ни спаси от собствените ни демони. “Искал съм набързо да затворя страницата и насила да се влюбя в някой, който да се превърне в обект на моята идеалистична представа за живота. Вече съм се разделил с тази фантазия и писането на по-кратки текстове ми помогна. Така се връщам към бележките в телефона си, препрочитам някакви неща отпреди време и си казвам: Аз съм бил тук вече и не бива да се връщам повече. Изкуството винаги ми е помагало да си стъпвам здраво на краката и да продължавам да правя нещата, които ме градят като по-добър човек.”
От страниците на малките поетични книги с подпис NEGATIVUT прозира опит за смирение пред истината. Тази истина, която може и да ни освободи, ако не ни погуби напълно.
Подкрепете NEGATIVUT и малкото независим издателство “Стенопис”, закупувайки някоя от неговите стихосбирки.
